През 1981 младата, нямаща и 22 години кларнетистка Sabine Meyer се явява на прослушване в оркестъра на Берлинската филхармония (BPO). Въпреки безспорния  й талант, както и фактът, че е най-добрата сред останалите кандидати, нейната кандидатура е отхвърлена безапелационно. И причината съвсем не е в наложилата се традиция в оркестъра (както и в този на Виенската филхармония) да свирят само мъже. По същото време една друга жена, швейцарската цигуларка Madeleine Carruzzo също се явява на прослушване и още на следващата година е назначена в оркестъра (отначало на едногодишна пробация, а след това и постоянно) с което става първата жена в оркестъра.

Не такава обаче е съдбата на Sabine Meyer. Аргументите против нея са категорични - несъвместимост на звученето й с общия звук на духовата група (флейтите, кларнети и обоите), прекалено изявен "солистичен" стил. Противно на оркестъра обаче, Караян държи Sabine Meyer да бъде назначена.

Тук трябва отворя скоба и спомена накратко принципа на работа на BPO. Поначало решението дали даден музикант да бъде приет в оркестъра става след прослушване от съответната инструментална група. Крайното решение обаче се взема от музикалния директор (по това време Караян) и това решение по принцип съвпада с решението на оркестрантите. Административни права върху назначенията има интендантът на оркестъра, а в определени случаи и сената на Берлин (нещо като общинския съвет, ама по-така). Последното се дължи на факта, че BPO е национална институция и като такава се субсидира от градския бюджет (освен от дарения и други източници). Като цяло обаче думата на оркестрантите е от решаващо значение.

В случая обаче нещата със Sabine Meyer се закучват. Караян категорично отказва да се съобрази с оркестъра, на негова страна застава и интендантът Peter Girth, който пък е заплашен от уволнение. В разразилата се битка оркестър-администрация Караян се чувства пренебрегнат. Както отбелязва не без известна горчивина, той е осъзнал как през годините неговите деца (оркестрантите) са пораснали. Въпреки това, на 3 декември 1982 той им изпраща от Виена своите най-сърдечни пожелания и заявява, че е стигнал до заключението, че Sabine Meyer притежава всички качества да бъде водещ кларнетист в оркестъра (водач на групата) и че той категорично не приема мнението на оркестрантите. Нещо повече, в резултат на това той отменя за неопределено време (точният юридически термин, който използва, е sine die) всички бъдещи турнета с оркестъра, както и планираните записи. Това се отнася и до традиционния концерт на BPO в навечерието на всяка нова година, което пък автоматично довежда до загуба за оркестрантите в размер на 100,000 DM. Оркестърът обаче отвръща на това изнудване с общо събрание на 4 януари 1983, на което отново потвърждава отказа си да приеме Sabine Meyer.

Обстановката се нажежава още повече, когато интендантът Girth издейства разрешение от Берлинския сенат да подпише едногодишен пробационен договор със Sabine Meyer. Това по-късно ще му коства поста.

Берлинската преса също не остава настрана от конфликта. Volksblatt и Tagesspiegel се опитват да са безпристрастни и да запазят добрия тон, докато Morgenpost направо предрича горчивия край на епохата Караян. Скандалът обхваща и политическите върхове. кметът на Берлин Richard von Weizsaecker е призован да се намеси в разразилия се конфликт. Други политически фигури на големите партии, имащи ресори, свързани с културата, пък са обвинявани в колебливо (зиг-заг) поведение. Ако трябва да обобщим настроението в публикациите, то е "действията на сенаторите са тотално нещастни".

Постигайки своето с назначаването на Sabine Meyer, Караян проявява безпределно милосърдие към непокорния оркестър и на 27 януари 1983, заставайки пред тях на първата след конфликта репетиция, първите му думи към тях са "нека правим великата музика заедно". И оркестърът свири така, сякаш нищо не е било.

Sabine Meyer напуска BPO на 12 май 1984 и се отдава на концертна дейност.
Ерата "Караян" тръгва към своя залез.

 --------
по Klaus Lang, The Karajan Dossier