Когато на 31 октомври 1517 Мартин Лутер заковава на вратата на дворцовата църква във Витенбург списъка с 95 тезиса, едва ли е предполагал, че това пробито с пирон парче хартия ще промени историята не само на църквата, но и на целия духовен живот в Европа и извън нея, поставяйки началото на Реформацията.

Макар в тезисите на Лутер да не се споменава изрично, музиката в църковните ритуали, както и самите те, претърпяват съществени промени. Тези промени, макар и сходни по същество, имат известни различия в отделните държави – Германия, Франция, Швейцария, Англия и др.

За да проследим по-подробно реформата, която Протестантството внася в църковната музика, нека да разгледаме нейното проявление в ритуалите на Римокатолическата църква.

Основна музикална форма в ритуалите на Римокатолическата църка е месата, както още няколко други – мотет, магнификат, изпълнявани в определени случаи.

Съществуват две разновидности на католическата меса: Ordinarium Missae чийто текст остава неизменен през цялата година, т.е. не зависи от празниците, в които се изпълнява, и Proprium Missae, чиито части и текст зависят от съответния църковен празник.

Ordinarium Missae се подчинява на строги правила. Състои се от точно определени части с точно определен текст. Нещо повече, указано е кои думи и изрази от нея точно колко пъти да се повтарят. Така например, в първата част, Kyrie, изразът Kyrie eleison трябва да се повтори точно три пъти. Същото важи и за следващия го Christe eleison (три пъти), след което отново три пъти Kyrie eleison. Текстът на цялата меса задължително е латински. Изключение прави Kyrie, което е на гръцки. Подобни правила важат и за другите музикални форми на църковните ритуали.

Частите на Ordinarium Missae са:

• Kyrie
• Gloria (не се изпълнява по време на великденските пости)
• Credo
• Sanctus
• Agnus Dei

Някъде до 10.в месите са се изпълнявали по един и същ начин като стилистика – григориански песнопения. Със зараждането на полифонията през 12.в. в тях навлизат многогласните хорове и контрапункта. Това обаче поражда проблеми при възприемането на текста – особено в Proprium Missae, тъй като разпределянето на думите в различни гласове и припокриването им прави текста трудно разбираем.

Частите и текстът на Ordinarium Missae са се обсъждали в продължение на много години, започвайки от 13.в. и окончателно се утвърждават през 14.в. заедно с правилата за тяхната свързаност. Така например Gloria  се изпълнява веднага след Kyrie без пауза, докато Credo  се изпълнява по средата на службата след проповедта и прочитане на пасажи от евангелието.

Текстовете на отделните части на Ordinarium Missae са дискутирани на поредица вселенски събори докато се стигне до тяхното канонизиране. Използвани са части от евангелия (Лука), от псалми, от Стария завет и др. Между другото, най-голям проблем за ‚вкарването‘ в мелодия възниква с текста на Credo, който е дълъг и неритмичен. Причината за това е, че Credo (символ верую) описателно излага основните положения на вярата. Рядко може да се чуе меса, в която частта Credo  да звучи мелодично и да не стои като кръпка на фона на останалите части.

Всяка от изброените части на Ordinarium Missae се състои няколко ‚подчасти‘. Например, въпросното Credo  включва Credo in unum Deum, Patrem omnipotentem, Et in unum Dominum, Ex incarnatus est, Crucifixus, Et resurrexit, Et in Spiritum Sanctum, Confiteor, Et expecto. Само да спомена, че съществува т.нар. Missa brevis (кратка меса) в която се включват само някои от ‚подчастите‘, за разлика от пълната меса (Missa tota).

Засега толкоз за месата като основен музикален елемент в Римокатолическата църква.

Сега за музиката на Реформацията. По обясними причини ще пиша главно за протестантската музика в Германия – едно, че реформацията тръгва от там и се възприема най-широко в Германия и второ, че ми е по-позната. Ако ми остане време и Всевишния все още крепи пръстите ми връз клавиатурата, ще спомена и особеностите на калвинизма във Франция и Белгия, спецификата в Швейцария и бамбашка протестантството в Англия.

Лутер лично се заема с реформирането на църковните богослужения без да се отказва от формата им. Протестантството, поне в началото, не въвежда нови музикални жанрове (не съм сигурен дали терминът ‚жанр‘ подхожда тук, но ще го използвам за улеснение). Така например, пасионите и кантатите в протестантските църкви възникват по-късно – чак в епохата на барока. Лутер тръгва по две направления:

Превежда на немски текстовете на католическата меса, като запазва структурата й и обособява хоровите песнопения в отделни номера (хорали), които да се пеят от всички богомолци по време на службата. Текстовете на хоралите са, разбира се, на немски, като са използвани псалми и други текстове от светото писание – не винаги буквално. Често са съставяни нови текстове от поети-текстописци, но пак на библейска основа. Самият Лутер е автор на голямо количество текстове и музика към тях. Тук само искам да отбележа, че за някои от частите на месата (напр. Kyrie и др.) Лутер запазва оригиналния език (гръцки и латински).

За да се доближи музиката до паството, не било рядкост да се използват и готови мелодии от песни със светски характер и в тях да се вкарва религиозен текст. Целта е била мелодиите да са прости и по възможност добре познати на богомолците, че да могат да ги пеят.

Тук искам да отбележа, че независимо от факта, че Лутер въвежда богослужението на немски, той държи на това младежите да продължават да изучават латински, гръцки и иврит, като част от доброто образование. Самият Лутер няма нищо против латинския да се използва в песнопенията. На едно място пише (използвам английски източници и затова ще цитирам без да превеждам): Young people mean everything to me. And if I were able, and if Greek and Hebrew were as familiar to us as Latin, and had as much fine music and as many fine songs, we would hold mass, sing, and read on Sunday after the other in all four languages – German, Latin, Greek, and Hebrew.

Да направя и едно отклонение към близкото бъдеще, което се отнася за началото на 17.в. Специално в Германия съществува голяма свобода на вероизповеданията. Мирно съжителстват както протестантството, така и католицизма. Дори в рамките на един град могат да се видят както протестантски, така и католически църкви. Например, Лайпциг е бил предимно протестантски, докато Дрезден – преобладаващо католически. Не било изключение дори херцогът на даден град да е от едното вероизповедание, докато сред гражданите да преобладава другото. Тази толерантност се дължи до голяма степен и на 30-годишната война (1618-1648), от чиито последствия Германия страда дълго време, но пък след нея отслабва религиозното влияние върху държавната политика.

Да се върнем пак към протестантството. Лутер отдава голямо значение на пеенето в църквата. Химните (хоралите) съставляват съществена част от службата – някои преведени от латински, други композирани от самия Лутер. В някои случаи Лутер включва и светска музика с добре познати фолклорни мелодии, популярни коледни и великденски песни, дори и трубадурски песни, възпяващи отминалите кръстоносни походи. Целта е мелодията да е позната и лесна за пеене от богомолците от една страна, а и също така да не скъсва съвсем с традициите на католическата служба, която все още си оставала в съзнанието на конгрегацията. Друго улеснение е пеенето в унисон – липсва сложната полифония, както е при католическите меси. Пеенето в унисон спомага и за по-добрата ‚чуваемост‘ на текста. Друга особеност на протестантските хорали е, че имат ясен и постоянен ритъм и са се пеели без инструментален съпровод (освен в някакъв момент с орган, който формирал музикалната рамка и задавал основните параметри на мелодията и синхрона). Само да вметна без да се задълбочавам, че Лутер използва т.нар. амброзиански музикален стил за разлика от възприетия в Рим грегориански стил. Този на св. Амброзий е по-близък до ранното християнство и се счита за по-емоционално обагрен отколкото грегорианския. Любопитна подробност – няма писмени сведения, че св. Амброзий и св. Грегорий са композирали музика, ама хайде да не издребняваме.

Но да се върнем още малко към органа. Общо взето Лутер нито го одобрява, нито го отрича и така използването му е оставено в ръцете на местната конгрегация.

Лутер се отнасял с голямо внимание към текста на хоралите и го адаптирал към мелодиите – особено, когато е превеждал от латински и е трябвало да адаптира немския текст към мелодия, писана в съответствие с латинските езикови конструкции. Буквалния превод наричал ‚маймунски имитации‘.

Сега няколко думи за протестантството в други страни в Европа – само за пълнота на картината.

Калвин: забрана за всяко използване на музикални инструменти в църквата. Никакъв намек за светски елементи в нея. Текстовете са само от Новия завет.

Улрих Цвингли в Швейцария: сам превъзходен инструменталист, няма толкова крайно отношение към забраната на музикалните инструменти в църквата, но тази негова пасивност не се харесва на последователите му, които в един момент започват да трошат органите в църквите.

Англия: особен случай, защото протестантството се формира на политическа основа. Там, дето на Хенри номер осем му писнало от жена му и тръгнал да се развежда, ама папата му показал среден пръст, на което Хенри номер осем му теглил една майна и сам се дефинирал като глава на църквата. Тук имаме двама от най-големите английски композитори от това време Томас Талис и неговият ученик Уйлям Бърд, автори на великолепни химни и светска музика (от Талис до нас е достигнало твърде малко).

Малко за контрареформацията:

Разбира се, докато Реформацията върлува и Европа, католически Рим не спи. През времето от 13 декември 1545 до 4 декември 1563 с големи прекъсвания се провежда събора в Тренто, известен като Трентския събор. На него се дава категорично разграничение между католическата и протестантската доктрина, както и религиозните практики при богослужението и използването на музиката в тях. Друг важен резултат от този събор е изчистването на църковната музика от светски наслоения и връщането й към нейното предназначение – да обслужва основните сакрални тайнства. Ще цитирам част от решението от този събор, засягащ музиката в църквата (отново в превод на английски):

Since the sacred mysteries should be celebrated with utmost reverence, with both deepest feeling toward God alone, and with external worship that is truly suitable and becoming, so that others may be filled with devotion and called to religion: ... Everything should be regulated so that the Masses, whether they be celebrated with the plain voice or in song, with everything clearly and quickly executed, may reach the ears of the hearers and quietly penetrate their hearts. In those Masses where measured music and organ are customary, nothing profane should be intermingled, but only hymns and divine praises. If something from the divine service is sung with the organ while the service proceeds, let if first be recited in a simple, clear voice, lest the reading of the sacred words be imperceptible. But the entire manner of singing in musical modes should be calculated not to afford vain delight to the ear, but so that the words may be comprehensible to all; and thus may the hearts of the listeners be caught up into the desire for celestial harmonies and contemplation of the joys of the blessed.

Този текст често се квалифицира като един вид ‚декрет за църковната музика‘, но в действителност той има само препоръчителен характер и не се възприема изцяло от всички църкви в католическия свят. Единственото категорично решение на събора е да забрани вмъкването на светски елементи в църковната музика, като с това негласно допуска използването на полифонията.

По отношение на полифонията също не е минало без спорове – най-вече заради смесването на гласовете и от там – трудното възприемане на текста от присъстващите. Този недостатък донякъде е поправим поради факта, че в повечето случаи текстовете са канонични (Ordinarium Missae) и следователно известни на паството. От друга страна именно полифонията е един от признаците, отличаващ църковната от светската музика. В края на краищата спорът се решава в полза на полифонията благодарение на Палестрина (Giovanni Pierluigi da Palestrina), който пише една меса, останала в историята като Missa Papae Marcelli (меса в чест на папа Marcellius) в която демонстрира на участниците в събора, че полифонията, когато е написана от майстор, може да бъде успешно използвана в църквата без от това да страда ‚чуваемостта‘ на текста. Дали тази демонстрация е причината съборът да приеме полифонията в църковната музика е трудно да се каже, но така или иначе тя става факт. От тук нататък полифонията в църквата се формира така, че да подчертава текста и той да заема важно място в композицията.

Така Реформацията заедно с Контрареформацията проправят пътя към големите промени след 1600.

Сега обаче, през 16.в, едно самотно парче хартия стои заковано на вратата на една провинциална църква, подмятано от октомврийския вятър и авторът му едва ли подозира, че с това дава своя принос към най-драматичните промени в музиката от съществуването й. Почти деветдесет години по-късно Монтеверди ще публикува своята seconda prattica, дала началото на епоха през която в продължение на 150 години музиката ще стане такава, каквато я познаваме днес, епохата, която ще бъде наречена барок.