Повече от три часа полет с половинчасово кръжене над Барселона (претоварен трафик) сред непрогледни облаци и вълнуваща турбуленция.

Градът мрачен и дъждовен. После светна слънцето. Хотелът приветлив и гостоприемен.

Ако градът трябва да се опише с една дума, тя е архитектура. Ако трябва с две, те са архитектура и градоустройство. Ако трябва с три, те са архитектура, градоустройство и премислена и премерена еклектика. И тъй като думите станаха повече, да продължа: закачлива еклектика, която намига буквално от всяка улица, наднича иззад всеки ъгъл. Удивително съжителство между art nouveau, готика и какво ли не с долепени до тях ултрасъвременни сгради. Някъде са на ръба на кича, но някакси не го преминават. Изобщо, смесица, наричана каталунски модернизъм. Постепенно човек разбира защо градът е на Хуан Миро (каталунците му викат Жуан – досущ като португалците), Антонио Гауди (ударението е на последната сричка – гаудИ).

И зеленина. Много зеленина. Ама наистина много. По улици и паркове.

Движението организирано великолепно. Почти всички улици са еднопосочни. За малките – ясно, но и широките с по няколко платна също. Това до голяма степен е улеснено от геометрията на града в по-голямата му част – прави улици, пресичащи се под прав ъгъл. Много удобно за проветряването му. Като духне вятър, та от единия до другия край.

Музеят на Жуан Миро. Прекрасна сграда, строена специално за целта и напълно съответстваща на фантазията на Миро. Няма да я описвам, защото трябва да се види или по-скоро обходи. От разни неочаквани места се виждат други неочаквани места в нея. Щура архитектура. Самият Миро не може да се опише с думи, репродукции и фотоси. Трябва да се види на място. Ако се опитам все пак да го опиша, то е: гледаш едно петно и две мацвания, всичко това на жълт фон, нищо не вдяваш, но не можеш да откъснеш поглед и нямаш обяснение с какво те държи. Щури хрумвания от наглед прости елементи. Вихър на фантазията. Глупости, какъв ти вихър - тайфун! Исках да остана там, ама нощем го затварят.

В музея бяха довели деца от детски градини. Лелките им обясняваха експонатите, караха ги да описват какво и как го виждат. Голяма забава и детски смях. Е, как после този град да не роди следващите Миро или Гауди или просто прекрасни архитекти и дизайнери. Или поне хора с вкус и отношение към красотата.

Сега за Гауди. Много Гауди, много нещо, та чак прекалено. Да не говорим за последователи и имитатори. На моменти си е откровен кич. Не заради идеите, а заради повторяемостта им. Единствено Casa Batllo и среднощната разходка из другия му шедьовър Casa Milа ме впечатлиха. Park Guell е красив, но ми дойде в повече. Някои неща вече ми стояха като от Хензел и Гретел. Сладникаво като курабийки с малинов сироп. Ама не ангажирам никого с това, само мене си.

Колкото и да ми се иска да се направя на ударен и да я подмина, няма как да не спомена Sagrada Familia. Не можах да й се възхитя. Фасадата претоварена с орнаменти и символики сякаш цялото свето писание дума по дума е илюстрирано на нея. Отвътре – много голяма, чак огромна, с много въздух, но… ужасен кич. Ама откровен. Особено онова място, дето виси Христос под един плажен чадър с висящи светлинки, плодове и… нещо като рекламни надписи по периферията – все едно пишеше Kamenitza или Pepsi. Спирам, че ме хваща яд. Добре че човекът се е гътнал преди да види как последователите му са му се качила на главата.

Tapas. Вкусни сандвичи с какво ли не, салати и какво ли не. Някои работят денонощно, така че няма как да останеш гладен, особено ако до малките часове си се тъпкал с духовна храна. Уютни ресторантчета предимно в Barri Gоtic (готическия квартал). Огромни кралски скариди, октоподи, зеленчуци, сосове, приготвени по всевъзможни начини. Адски вкусотии. А, да не пропусна, хапнах сладолед с пикантен шоколад. Прелест. Едновременно огън и лед в устата. Безупречно обслужване, приветливо, с много усмивки и с внимание. Говорят английски със силен каталунски акцент. Самият език интонационно звучи като испански, само дето думичка не вдява човек. В испанския поне се долавят доста познати думи, та може да се добие представа за смисъла. Тук не. На връщане на летището ме завари новината за абдикацията на краля. Гледам новините на телевизионните екрани в залата, явно е станало нещо важно. Добре че през половин минута показваха портрета му, та предположих за какво иде реч.

Каталунците (не ги наричайте испанци, нито каталОнци, те са каталУнци) можете да ги познаете много лесно. Пресичат на червено. Масово и смело. Автомобилите го знаят и ги пазят като рохки яйца. Ние, туристите, висим на тротоарите и си чакаме зеленото. И ние се познаваме лесно.

Малка част от снимките (бяха над 1200):

 
Hospital de la Santa Creu i Sant Pau. Включих я, защото ми напомни за едно много по-ранно предписание как да се строят болниците през ренесанса в Италия: Usus tristis, sed frons loci laetissima (За тъжна употреба, но място с най-приятен вид):

А това са три къщи, залепени една за друга. Само последната е на Гауди - Casa Batllo. Първите две са на други двама архитекти. Впоследствие е възникнал спор коя къща е по-хубава. И до ден днешен май че няма еднозначен отговор:

Вътре в Casa Batllo:

В Casa Milа. Една среднощна разходка из стаите и покрива. Вълшебство!

Sagrada Familia:

Целият град бъка от хитринки и закачки:

сянката на статуята върху отсрещната фасада:

нощем, когато ролетките са спуснати:


номерата на къщите на една от улиците:

врата:

Улиците:

Миро, пльоснат насред улицата:

Очарователният квартал Barri Gоtic:

Тази двойка стои много романтично в малките часове на нощта, но не се заблуждавайте. Те всъщност се караха:

Catedral de la Santa Creu i Santa Eulalia (накратко La Seu):

Santa Maria del Pi (съкратено от Pino). Ранна готика. Построена е върху романска църква:



параклиси


прекрасната розетка:

църковният котарак

------------------------------------
и любителско колажче от снимки с оригинална каталунска песен: