Един европеец в Европа

или как обиколих Будапеща за пет дни

Обичам летенето, обаче кацаме. Все така ми се случва.
Таксито ме чака - мазно плъзгащ се Мерцедес.
Хотелът - на пъпа на града, щото всичко да ми е под носа.

Градът:
Красив, много красив! Виена им строила, строила, та се забравила. Обаче занемарен и рушащ се. Няма пари. На много от сградите висят транспаранти "Продава се". Тъжна гледка. Също като клошарите и просяците. Спят увити в дрипи по входовете под красивите арки и фризове. Стяга ти се гърлото като ги гледаш.
За петте дни извървях почти всичко без да се качвам на транспорт с едно изключение: Метнах се на метрото, обаче с оказа, че съм сбъркал линията и после трябваше да вървя още толкова, за да стигна до набелязаната цел. Ама аз си се знам, не ми е за сефте.

Музеите:
Много, но малко от тях ми привлякоха вниманието. Попаднах на временна изложба "the birth of photography" – когато фотографията се откъсва от документалното и става изкуство - от края на 19.в до първата половина на 20.в. Имаше невероятни неща. Жалко, че нямаше как да си купя луксозната книгата после, защото пътувах само с ръчен багаж и имаше ограничения в обема и теглото му.
Иначе е пълно с паметници. Големи шовинисти са. Ма някой там едно време погледнал турците накриво - хоп! Паметник! Друг написал някакъв памфлет срещу австрийците - паметна плоча, че и физиономията му турили. Малко карикатурно се блещи, ама си е техен. И задължително с ей такива мустаци – да плаши.

Да, и още един музей, в който не се реших да вляза - музеят на терора. Грозна сграда, цялата боядисана в зловещо сиво (там се е помещавала бившата държавна сигурност). По ирония, разположена на един от най-красивите булеварди на Будапеща. По стените й безкрайна редица от малки снимки (някъде дори и без тях -  само рамките). Под всяка снимка втората година е една и съща - 1958 (на някои 1959). Толкоз!

Езикът:
Напълно неразбираем. Толкова неразбираем, че дори езиковите им братовчеди, финландците, твърдят, че нищичко не вдяват. Надписите - повечето без превод на човешки език. Дори понякога и в музеите!
Иначе като го слушаш е адски мелодичен. Чудни интонационни извивки - песен :)

Църквите:
На всяка крачка. Прекрасни! Прекрасни отвън и отвътре! Елегантни с невероятни пропорции! Вътрешната украса на някои от тях е зашеметяваща! Да му се прииска на човек да се покатоличи.

Храната:
Вкусна. (Май са забравили салатите с карамелизирана заливка.) Сипват по много, не пестят. Ресторанти и кафенета под път и над път (по-скоро под тротоар и над тротоар). Кафето (еспресото) - почти като италианското - плътен вкус, ароматно. Много видове лимонада, приготвена на момента. В едно кафене сервираха домашна лимонада (каквото и да означава това) в най-обикновени буркани като от нашенски компоти. Пълни с парчета от току що нарязани различни плодове със затъкната лъжица с дълга дръжка и една голяма сламка. Смучеш и похапваш.
Много младежки заведения, както и хостели на всяка крачка, комбинирани с евтини ресторантчета досами тях. Вечер стават на клубове с музика. Ако си на двайсе и нещо (примерно), раницата на гръб, джапанките на краката и пътуваш без проблем.

Витрините:
Подредени с вкус и повечето с виц към минувачите. Удивителни хрумки. Няма начин да не погледнеш и да не се усмихнеш.

Трафикът:
Широки булеварди, тесни еднопосочни улички с възпитано паркирани (не на тротоара) коли. Никакви задръствания. Навсякъде велосипедни алеи (но не винаги добре обозначени, така че трябва да се внимава). Велосипедите - все по-масов градски транспорт. Чудесни са!

Времето:
Силно променливо. Вятър, после дъжд и изведнъж - слънце и жега. След това същото в обратен ред. Обаче на местните много-много не им пука. Изработих си система: като закапе, гледам жените по улицата. Ако не извадят чадърите, значи след минутка ще спре. Извадят ли ги обаче, бързо навличам държдобрана (много удобно приспособление за туристи – ръцете свободни, покриват и раничката на гърба).

Хората:
Приветливи, говорят много по-добър английски от едно време - дори и по-възрастното поколение. За младите - ясно. почти роден език. Пешеходците - малко недисциплинирани, пресичат и на червено. Аз разбира се чинно си чакам зеленото, мърморейки: "Аз съм европеец. От европейския съюз при това" :)

Прословутите унгарски красавици:
Продължават да се срещат. Наистина са красиви - с онази интелигентна, одуховорена красота, дискретно грациозни... Дори местните мъже се обръщат след тях (явно не минава за невъзпитано).

Музикантите:
Автентичното е само това, че са оригинални унгарски цигани. Иначе свирят повече неща от сорта O, sole mio. Унгарското се свежда най-вече до унгарски танц номер пет на Брамс и унгарската рапсодия на Лист (все едно гледаш Том и Джери).

Накрая пак таксито от хотела до летището. Излетяхме и пак кацнахме. Това му беше пътуването.